От Ясен Николов
СЪДЪРЖАНИЕ
1. Въведение
2. Място на общите принципи в йерархията на нормите
3. Теории относно правните принципи
4. Понятие за правен принцип
5. Правните принципи като част от правната система
6. Основна функция на правните принципи
7. Основни хипотези на приложение на правните принципи
8. Техническа функция на правните принципи
9. Материално значение на правните принципи
10. Видове правни принципи
11. Основни принципи на конституционното право
12. Основни принципи на наказателното право
13. Основни принципи на гражданското право
14. Основни принципи в другите правни отрасли
15. Заключение
16. Библиография
1. Въведение
Scire leges non est verba earum tenere, sed vim ac potestatem.
Принцип значи основа, ръководно начало. Правен принцип значи основна, ръководна правна идея, намерила място – експлицитно или имплицитно, в правния ред, служеща като спойка, съчленяваща отделните правни норми в едно цяло. Тъкмо правните принципи са политически, морални, юриспруденциални, културни и прочие обединителни начала на правото. Оттук обаче идват споровете дали става дума за идея или само за норма. Различните позиции ще бъдат разгледани и анализирани по-нататък в изложението. Правните принципи чл. 46 от ЗНА окачествява като „основни начала на правото на РБ”. За основни начала на правото говори и ГПК. Те са основни и ръководни, защото:
а) отразяват и изразяват основните, ръководни ценности на обществото и държавата;
б) предопределят (обуславят) съдържанието на цели комплекси от правни норми, които се явяват като тяхно прилагане и осъществяване;
в) разкриват най-ярко качествените особености на обусловените от тях съвкупности от правни норми;
г) служат като опора за тълкуване и за попълване на празнините в действащото законодателство.
Следва да подчертаем, че правните принципи не са просто теоретични положения, изразяващи необходимостта от определени способи на правно регулиране, не са само ръководни правни идеи или пък само качествени особености на правния ред, до който се отнасят. Според нас важното е качеството им да бъдат съставка на действащия правен ред, израз на законодателна воля .
Законодателят може да прогласи правния принцип изрично. Но правният принцип може да бъде изразен мълчаливо чрез съдържанието на нормите, които обуславя. Една от задачите на правната теория е да изведе от нормите, които изучава, принципите, които са въплътени в тях. Става дума за практически важна задача. Като извежда принципите на правото, правната теория улеснява попълването на празнините в неговите източници (чл. 46, ал. 2 ЗНА).
Принципите на правото се категоризират според обсега на нормите, чието съдържание обуславят. Затова различаваме:
а) принципи, общи за цялата правна система на България (например принцип на законност);
б) принципи, важащи за няколко правни клона;
в) принципи, присъщи на отделни клонове на правото.
Правните принципи са едни от най-интересните и в същото време най-проблематични елементи от системата на правото. В правната доктрина от векове учените спорят за естеството на правните принципи и за ролята им в правото. Някои автори пишат за общи принципи на правото, като ги разграничават от свръхестествените, теологически или философски принципи и принципите на естественото право. Общите принципи не са външни по отношение на позитивния юридически ред. Те са негова част. Тяхното юридическо регламентиране обаче е доста ново – появяват се в международното публично право от времето на Обществото на народите. Чл. 38 от Статута на Международния съд, присъединен към Устава на Обединените нации, признава като източник на правото „общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации”. Може следователно да се мисли, че става дума за действащи във всички юридически системи принципи. Множество общи принципи, фигуриращи в харти или международни съглашения, са възприети в голяма част от цивилизованите страни. Съда на Европейската общност провъзгласява, че „спазването на основните права е част от общите принципи на правото, чието спазване се осигурява от съда”. Съдилищата често прибягват до тях. Върховният съд на САЩ, и на други страни, признават важността им. Италианският граждански кодекс препоръчва на съдията, в случай, че липсва норма, да постановява решение в светлината на общите принципи на правото. Във Франция преамбюлът на Конституцията от 1946 г. потвърждава правата и свободите, отразени в Декларацията за правата на човека от 1789г. и „основните принципи, признати от законите на Републиката”.
2. Място на общите принципи в йерархията на нормите.
За да образуват една съгласувана система, нормите, които регулират обществото, трябва да бъдат организирани помежду си, по начин, който определя на всяка мястото й сред другите. Изглежда, че въпреки разнообразието на структурата на различните правни системи, винаги съществува една йерархия между различните норми, които те съдържат. Тази йерархия понякога е представена като най-съществения елемент от юридическата конструкция. Ханс Келзен описва правния ред като пирамида от йерархични норми, като всяка извлича своята задължителна сила единствено от съответствието й с непосредствено по-висшата норма. На върха на тази пирамида, под една предположена основна норма, стои конституцията, после, слизайки на по-долните нива, се намират законът и обичаят, регламентите, индивидуалните юридически актове. Йерархията на нормите е предвидена само по отношение на проблемите за валидността. Тя има съществената задача да обоснове валидността на всяка норма, по низшите норми да бъдат съответстващи на по-висшите. Оказва се обаче, че една такава йерархична стълба е незадоволителна, защото тя се отнася само за писаните правни норми, докато съдебната практика и обичаят не могат да се интегрират, тъй като не се изразяват в определен юридически акт. Трябва да се подчертае, че висша е тази норма, която създава властта, благодарение на която е постановен актът, пораждащ по-нисшата норма. Затова може да приемем, че съответствието на една норма на друга, по-висша норма, не е достатъчно за нейната валидност, но че нейното несъответствие с тази норма я прави невалидна. Тогава юридическата сила на една норма по отношение на друга отбелязва тяхната йерархичност. Така, каквато и да бъде правотворческата власт на съдебната практика, съдията трябва да спазва закона. Той трябва също да спазва волята на страните по договора. Никой не би се осмелил да претендира, че страните са по-висши от техния съдия, нито че частните договори са по-висши по отношение на съдебните решения. Вместо да се извежда от една твърда йерархия валидността на всяка норма, по-добре е да се изведе тази йерархия от властта на една норма по отношение на друга. Така се достига до материална йерархия на нормите, вместо да се задоволим с една чисто формална йерархичност. Практическият интерес, свързан с нея, се подсилва, защото тогава става възможно да се оценява действителността на всички правни разпоредби, а не само на някои между тях.
Този интерес е още по-голям в наши дни, защото правният ред изглежда се трансформира и се подсилва от нарасналото пирамидално подреждане на различните местни национални юридически системи и от значението на някои международни норми. Европейската Конвенция за правата на човека, и още повече, договорите на Европейската общност, институционализират наднационалните юридически порядъци, които се налагат във вътрешните системи на страните-членки. Съществува подчинение на националния правов ред спрямо наднационалния, въпреки известни резерви по отношение на неговото зачитане. Значението на съдебната практика на Съда на Европейската общност, респективно практиката на Европейския съд за правата на човека, и съвременното конституционно правосъдие в Европа развиват и усложняват вътрешната организация на правовия ред, както и разположението на скалата на нормите. При това положение възниква въпросът дали законът трябва да съответства на общите принципи на правото или може да им противоречи. За да се даде отговор, трябва първо да се дефинират общите принципи. Понятието обаче е мъгляво, а природата им не е установена със сигурност по същата причина, поради която са несигурни техните източници.
3. Теории относно правните принципи
Преди да стигнем до понятието за правен принцип, нека първо откроим теориите относно природата на принципите – те са най-общо три.
Според теориите, принадлежащи към естественоправната школа, правните принципи са начала, които се намират извън нормите на позитивното право. Правните принципи служат като „критерий на правото”, защото с тяхна помощ се преценява кои норми от действащите закони са правни. Такъв критерий според Кант е човешкият разум. Правна е само тази норма, която е съответна на принципа на човешкия разум. За проф. Цеко Торбов критерий е принципът за равенството като съдържание на справедливостта. По своето естество правните принципи са вечни и неизменни, а от логическа гледна точка са очевидни и априорни. Правните принципи са нещо, съществуването на което всеки възприема като безспорно, поради което те не се нуждаят от доказване. Правните принципи не само обединяват правните норми, но същевременно ги свързват с тяхното „естествено” основание.
Основната мисъл на изясненото схващане за разрешението на проблема за основанието на правото се характеризира с приемането на правния принцип като първоначално притежание на човешкия разум. Както отбелязва проф. Цеко Торбов, от познанието, което изразява справедливостта като основен закон на правото, и от повелята на личното равенство като съдържание на справедливостта, това схващане черпи онзи безусловен принцип, с помощта на който би могла да се осигури безусловната задължителност на отделните правила за поведение, които съставят даден правен ред.
В едно свое изследване Ханс Келзен изтъква четири големи момента в развитието на учението за естественото право във връзка с принципа на равенството като същина на справедливостта. Тези моменти той отбелязва, от една страна, с работите на Платон и Аристотел, а от друга – с тези на Фриз и Нелсон. Както се знае, Платоновото учение за справедливостта като универсална добродетел преминава у Аристотел като понятие за съвършена добродетел. Но Аристотел все още не отива по-далече от Платон, когато отъждествява справедливото в неговата същина с равното. Напредъкът в мисълта за справедливото у него започва едва там, където той дава своите изследвания върху дистрибутивната и корективната справедливост, тъй като едва оттук нататък равенството отбелязва по окончателен начин същината както на единия, така и на другия вид справедливост.
Това понятие за справедливостта преминава по-късно в юриспруденцията на стария Рим. Тук то се утвърждава по окончателен начин благодарение на великолепната разработка на отделните правни институти, които старите римляни изграждат във връзка с всички видове човешки дейности и човешки отношения. Така от работата върху справедливостта у гръцките философи и римските юристи се получава онова определено понятие за справедливостта, което преминава след това в заниманията с правото на средните векове, а оттук – и в класическата школа на естественото право, за да стигне накрая дори правнофилософските изследвания на най-ново време.
Плодоносните мисли във връзка с правилното определяне на основния правен принцип, които откриваме в принципа на равенството като същина и справедливост в класическите теории на естественото право на Гроций, Хобс и Пуфендорф, не се поемат и доразвиват по-късно от учението за естественото право, което следва непосредствено след тези теории. Идеята за свободата у Кант само продължава тенденцията за формализирането на правния принцип.
Но по-късно учението за равенството отново излиза на преден план в някои правнофилософски изследвания. То се разработва от Фихте, който забелязва грешката на Кантовия основен принцип и търси начини да преодолее формализма на неговото учение за правото. Решителна стъпка в учението за равенството прави най-напред Фриз. В своето философско учение за правото той успява да преодолее напълно класическото учение за естественото право най-вече затова, защото, след като приема мисълта на класиците, че задължителността на правото идва от един общ закон на разума, не се задоволява само с понятието на този закон, а търси и съдържанието на закона. Това съдържание той открива в принципа на личното равенство, който принцип осигурява и така търсения в учението за естественото право критерий на правото. Този принцип Фриз извлича от необходимия закон за разумната воля, или нравствения закон. Така той открива в императива, изразен в принципа на равенството на личното достойнство, най-висшия принцип на общото законодателство като законодателство за взаимните отношения на разумни същества в обществото.
Ценен опит в наше време да се определи принципът на равенството като съдържание на справедливостта прави Хартман. Друг значителен опит дава Дел Векио. Но най-забележителният от всички опити в новата философия на правото да се стигне до справедливостта като съдържание на правния закон и да се определи по този начин критерият на правото, като се посочи, че равенството е право, дава Нелсон в своето философско учение за правото. Въпреки че изследванията на Фриз са значителна крачка напред в сравнение с всички други опити преди него, те все пак още не дават напълно разработен принцип на правото. Едва Нелсон дава този принцип в неговата завършена форма. Той поема мисълта на Фриз и я довежда до нейния завършек със средствата на критическата философия.
Нелсон въвежда в своето философско учение за правото принципа за личното равенство като критерий на правото след обстойни предварителни изследвания, единствени в историята на философията след Кантовата Критика на разума. В своята Критика на практическия разум той открива и осигурява този принцип като изискване на разума. Според Нелсон под формата на едно синтетично съждение законът за личното равенство се представя като принцип, който ни казва в какво се състои правото и ни дава така и неговото съдържание. По този начин се открива и Критерия на правото като основание за задължителната сила на нормите за поведение, които съставят съдържанието на всеки отделен правен ред.
Нелсон разработва своето учение за личното равенство в тясна връзка с учението на Кант за нравствения закон и схващането на Фриз за равенството като съдържание на справедливостта. По отношение на окончателното разрешение на проблема за правилното определяне на правния принцип основната мисъл е, че правният закон е рационален принцип, който изразява закона за личното равенство или справедливостта като върховно изискване на разума.
Втората основна теория относно природата на правните принципи е свързана с школата на правния позитивизъм. Правният позитивизъм разглежда правото като система, съставена единствено от правни норми. Правните принципи съгласно този възглед представляват част от действащото право; те представляват особен вид правни норми, чието действие се различава от това на „обикновените” правни норми. Най-разпространен е възгледът, че правните принципи представляват „липсващи норми”. Принципът действа тогава, когато „липсва норма”. Според друго разбиране в рамките на правото съществува „висше право” – норми относно норми. Тези правни норми не действат пряко, а чрез други норми. Правните принципи представляват разновидност именно на тези особени правни норми – норми относно норми. Вариант на това разбиране приема, че съществуват т. нар. норми с общ характер, от които могат да бъдат предвидени определени изключения. Правните принципи представляват вид норми с общ характер. По този начин се обясняват особеностите при действието на правните принципи, по-специално това, че не налагат конкретно решение и могат да си противоречат.
С идеите на Роналд Дуоркин е свързана третата теория за естеството на принципите в правото. Според него идеята на позитивизма, че правото представлява система, състояща се единствено от норми, не е достатъчно пълна и точна. Когато юристите обосновават наличието на юридически права или задължения, те се основават не само на правните норми, но и на други стандарти – правни принципи и политики. Правният принцип е стандарт, който трябва да бъде спазван, защото е изискване на справедливостта или честността, или на някое друго измерение на морала. Роналд Дуоркин подчертава, че между правните норми и правните принципи съществува дълбока логическа разлика. При правните норми разликата между съществуващо и дължимо е ясно очертана. Те действат само при наличието на конкретни фактически обстоятелства. Действието на нормите е по формулата „всичко или нищо” – прилагането на една норма изключва действието на всички останали норми. Всяка норма налага вземането на точно определено решение. Прилагането на правните принципи се извършва по различен начин. Преди всичко действието на принципите не се обуславя от наличието на конкретни фактически обстоятелства. Принципите притежават според Р. Дуоркин относителна тежест или значимост, каквато нормите нямат. В една ситуация може да бъде предпочетен един правен принцип, а в друга – друг. Принципите не налагат по необходимост едно конкретно определено решение, а аргументират и насочват доводите в определена насока. Правните принципи не действат по формулата „или-или”, а като насочващи фактори. Принципите показват посоката на възможното решение на правния спор. Решението обаче се основава на конкретно правило за поведение, съдържащо се в правна норма.
Теорията на Р. Дуоркин относно естеството и действието на правните принципи отново прави актуален теоретичния диспут между естественоправната теория и правния позитивизъм. Формулата на диспута вече е по-различна: през XIX век се спори относно това какво е това „право” и какво е неговото основание; през втората половина на XX век – относно начина, по който съдията постановява своето решение и какво е неговото основание. Правният позитивизъм приема, че съдията постановява своето решение на основата само на правните норми. Освен това при решаването на конкретното дело съдията притежава дискреционна власт (възможността да се позовава на обстоятелства, намиращи се извън правото), а използването на правните принципи представлява упражняване именно на тази дискреционна власт. Модерната естественоправна теория приема, че съдията постановява своето решение на основата на различни по своето естество стандарти: правните норми, правните принципи, политиките. Съдията не притежава дискреционна власт, не е законодател. Той обаче има правото да реши юридическия спор, като прилага стандарти от правно, морално и политическо естество.
В съвременната българска теория на правото съществуват значителни различия относно естеството, начина на формулирането и ролята на правните принципи в правото. Съобразно с естеството на правните принципи някои автори приемат, че те са вид правни норми, но преобладава становището, че са правни идеи, т. е., че не представляват конкретно правило за поведение. Според проф. Живко Сталев правните принципи представляват общи правни норми, които са изрично формулирани в текста на закона. Проф. Витали Таджер определя правните принципи като правни „идеи и положения”, които не са правни норми, а обобщения и синтез на правните норми. Проф. В. Мръчков приема, че правните принципи са изрично закрепени в нормативните актове или се извличат по тълкувателен път от техните разпоредби. Без да е изрично изразено, становището на автора е, че правните принципи не представляват правни норми. Общо е мнението, че правните принципи трябва да се съдържат в нормативните актове, като е възможно те да бъдат изразени не само изрично, но и мълчаливо. Изключение представлява възгледът на проф. Красимира Средкова, според която правните принципи трябва да бъдат „закрепени в законодателството”, но са възможни хипотези, в които те да не са изрично прогласени в него, в който случай те „имат значение на принципи”. Тук вероятно авторката приема възможността правните принципи (или идеи, които имат значение на правни принципи) да бъдат установявани от юриспруденцията. Съобразно с начина на формулирането, приема се, че правните принципи представляват обобщения и синтез на правните норми, формулират се по пътя на тяхното тълкуване. Ролята на правните принципи се разглежда в познавателен, научно-теоретичен и практически план. Тезата за научно-теоретическото значение на правните принципи може обаче да бъде приета с уговорка. Ролята на правните принципи е да регулират човешкото поведение. В това се състои тяхната специфика като правно явление. Те са средство за юридическа аргументация, която може да бъде практическа или научна. Трудно е обаче да си представим правните принципи като научни методи за изучаване на самото право.
4. Понятие за правен принцип
Правните принципи са норми на обективното право, а не на естественото или идеалното право. Те са изразени или не в текстове, но са прилагани от съдебната практика и притежават в достатъчна степен общ характер.
Без да бъдат по необходимост изразени чрез позитивно-правни норми, те са по-малко твърди и по-малко прецизни от предписанията на формалните норми. Формулирани от съдията, те съдържат авторитет, твърдост и приложимост. Те съдържат и волята на законодателя, но тя е дифузно изразена – ето защо са необходими съдебни решения, в които те се изразяват и конкретизират. Сред всички правила обаче, които съдебната практика прилага „без норма”, не всички са принципи на правото. Много от тях са само решения, формулирани от съдията за преодоляване на мълчанието или на неяснотата и противоречията на закона.
Във философския речник (Vocabulaire technique et critique de la philosophie, de Lalande) под принцип се разбира „съвкупност от ръководни положения, на които се подчинява всяко последващо развитие”. Въпреки че това изглежда като излишно повторение, именно общото на общите правни принципи сочи най-добре тяхната дефиниция и ги различава от обикновените правни норми. Между принцип и юридическа норма съществува не само важно неравенство, но и една разлика в природата им. Разбира се, всяка юридическа норма по дефиниция е обща, но общността на правната норма не се разбира в същия смисъл, както при принципа. Една норма е обща, когато е „установена” за неопределен брой актове и факти. Това не й пречи да бъде от друга гледна точка специално регулираща дадени актове или дадени факти, съответни на нейния предмет. Обратно, един принцип е общ, доколкото се отнася до една неопределена серия прилагания. Така например старият принцип на Дигестите, според който заченатото дете се счита родено, когато се отнася до негов регламентиран интерес, регулира всички въпроси, известни или не, отнасящи се до началото на правоспособността. Така изглежда, че принципите властват над позитивното право, докато правните норми са само тяхна реализация или изключение. Общите принципи надхвърлят границите на различните правни отрасли. Принципът за равенство на всички пред закона и пред държавните служби, принципът за неоснователното обогатяване, принципът за състезателното начало в процеса интересуват както публичното, така и частното право. Без да се стига до крайно твърдение, че съществува единно цяло от неписани принципи, които ръководят едновременно всички области, все пак може да се каже, че различните области на правния ред и различните правни системи намират своята общност на нивото на общите правни принципи. Тези общи принципи са обединителните принципи на правото.
Това, което характеризира накрая правните принципи, е тяхното прилагане от съдебната практика. По-точно съдебната практика, без да ги създава в подробности, ги извлича от закона или от обичая с помощта на доктрината. Както отбелязва J. Carbonnier, те са в състояние на суспензия в правното съзнание и съдията ги идентифицира. Рядко наистина законодателят формулира велики принципи, във връзка с големи политически и социални промени, както е при Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789г. По думите на J. Boulanger законодателят се грижи предварително да създаде „конкретно произведение”, издавайки юридически норми, пряко приложими върху реалността. Един просветен законодател трябва дори да се въздържа да украсява закона с деклариране на принципи, които излъчват техническа непрецизност и предизвикват несигурност, вместо желаната юридическа сигурност. Например законодателят при Наполеон се въздържа в Гражданския кодекс от всякакви предварителни разсъждения. Ето защо тълкувателят е длъжен да извлече принципите, които произтичат от юридическите норми и да улесни тяхното схващане, прилагане и развитие.
Проф. Росен Ташев определя правния принцип като утвърдено морално, политическо или юридическо начало, което изпълнява ролята на решаващ аргумент (идея) при вземането на юридическо решение относно формулировката и действието на правните норми.
Според него правните принципи не представляват вид правни норми. Ролята на правните принципи в системата на правото е принципно различна в сравнение с тази на правните норми. Мнозина автори се заблуждават от факта, че правните принципи биват включвани като разпоредби в текстовете на законите и другите нормативни актове. Приемат, че текстовете на законите могат да съдържат единствено правни норми и заключават, че правните принципи са вид правни норми, които притежават по-висока степен на общност и абстрактност. Всъщност, макар записани заедно в текста на закона, правните норми и принципи се отличават съществено. На първо място, най-важното за правните норми е, че те представляват вид правило за поведение. Това правило е общо, защото правните норми са адресирани до неопределен кръг субекти. Те обаче съдържат описание на конкретни действия, които правният субект трябва да извърши в определена фактическа ситуация. За разлика от тях правните принципи не представляват правило за поведение. Правните принципи, също както и правните норми, имат общ характер, но, както вече отбелязахме, тази общност е от принципно различен характер. Правният принцип изразява идея, а не норма. Ролята на тази идея е не да предпише конкретни действия (както при нормите), а да обоснове търсенето и формулирането на норма в определена насока. От интелектуална и логическа гледна точка правният принцип е средство (ръководна идея) за аргументация.
Втората принципна отлика на правните принципи от правните норми се състои в това, че правните норми притежават юридическа сила, съдържат се в строго определени източници. Преди да бъдат приложени, трябва да бъде проверено дали те притежават юридическа сила. Правните принципи не притежават юридическа сила, не е необходимо тяхното прилагане да бъде предшествано от проверка и доказване на валидността им. За да бъде приложен един правен принцип, не е необходимо да бъде доказано, че той се съдържа в определен правен източник. Освен това правните принципи не са съгласувани помежду си и не формират стройна и непротиворечива система, както правните норми. Правните принципи не са ясно и категорично йерархично подредени. За да може обаче един принцип да притежава юридическо действие, той трябва да бъде общоприет, да бъде доказано, че той вече в достатъчна степен притежава утвърденост и приложимост. Според проф. Ташев в съвременните правни системи писменият запис в авторитетни юридически и политически документи е необходимо условие за конституирането на един принцип като правен. Не е възможно да бъде приложен като правен един принцип, който е все още аморфен, не е текстуално формулиран и записан в авторитетни документи. P. Craig и G. Burca говорят за “sources of inspiration” на принципите на правото на Европейския съюз. Чрез този метафоричен израз те подчертават необходимостта преди приемането на един принцип като правен в определена правна система той да бъде предварително текстуално формулиран и утвърден.
Правните принципи притежават начин на действие, различен от този на правните норми. Както вече отбелязахме при правните норми действа формулата „или-или”. Когато между две правни норми съществува конфликт, те взаимно се изключват помежду си. Не е възможно да бъдат едновременно приложени две правни норми, които си противоречат. Правните принципи не се изключват помежду си, както правните норми. Принципите притежават различна относителна тежест в зависимост от конкретната ситуация. Принципите се конкурират помежду си, в една конкретна ситуация се прилага един принцип, а в друга – другият конкуриращ принцип. При някои от правните принципи взаимната връзка на конкуренция и баланс е толкова силна, че те образуват двойка. В гражданското право пример за такава двойка са принципите за правната самостоятелност и автономия на субектите, от една страна, и принципът за правната сигурност – от друга. Двата принципа притежават различен баланс и относителна тежест в различни ситуации. В административното право подобна двойка образуват правните принципи на законността и на оперативната самостоятелност.
Проф. Росен Ташев посочва следния пример за конкуриране между двойка правни принципи. Едно лице установява владение върху чужд недвижим имот, без да притежава правно основание за това. Владението продължава непрекъснато повече от шест месеца. Каква правна норма следва да се приложи, ако между владелеца и собственика на имота (или трето лице) възникне правен спор? За да се определи и аргументира прилагането на правна норма, използват се правните принципи. В този случай приложение имат два правни принципа. Първият е, че никой не може да извлича полза от собственото си противоправно поведение. Според него владелецът не може да има никакви права върху завладения чужд имот. Вторият правен принцип, който действа спрямо същата ситуация, е на правната сигурност, според който юридическото положение трябва да съответства на фактическото. Този принцип води до необходимостта за владелеца да възникнат определени права. В конкретния случай вторият принцип притежава по-голяма относителна тежест. Той аргументира прилагането на правна норма, която защитава владението, ако то продължи повече от шест месеца. В полза на владелеца възникват специални искове за защита на владението (исковете по чл. 75 и 76 от ЗС), които включват и владението, установено по неправомерен начин.
Въпросът за относителната тежест на правните принципи често възниква в практиката на Конституционния съд и на другите съдилища. В свое решение № 5 по к.д. № 5 от 2003г. (обн., ДВ, бр. 39 от 2003г.) Конституционният съд разглежда съотношението (относителната тежест) на два конституционни принципа (които той по това дело нарича ценности): националната сигурност и основните права и законни интереси на гражданите и юридическите лица. Съдът приема, че изключването на съдебния контрол върху административните актове винаги засяга реализацията на основните права и свободи на гражданите и юридическите лица. Ако това е породено от принципа за гарантиране на националната сигурност, „ограничението трябва да бъде подходящо за постигане на желаната защита”. Тук се вижда основната особеност при действието на правните принципи – прилагането на единия правен принцип никога не трябва да води до цялостното изключване на действието на другия. Възможно е единият принцип да бъде ограничен „подходящо” за постигане на желаната защита в конкретната ситуация.
Тълкувателно решение №1 по т.д. № 1/1998г., ВКС, ОСНК разглежда съотношението между два други правни принципа: принципа за пълно обезщетяване на пострадалия от престъплението и принципа за определяне на наказателната отговорност към момента на възникването й. В решението се приема, че при заместване на предмета на престъплението левовата му равностойност трябва да се определи по по-високия размер от двата възможни – към момента на извършване на престъплението или към момента на заместването. Съдът приема, че „ако деецът иска да бъде наказан по-леко, не трябва да упражнява правото си (за смекчена наказателна отговорност чрез заместване на предмета на престъплението) за сметка на увредения”. Поведението на пострадалия не е виновно, поради което обезщетяването му трябва да бъде извършено в пълен обем (по-високата от двете стойности).
Правните принципи са част от системата на правото, защото участват в процеса на цялостното нейно действие – прилагането на правните норми, съществуването на субективните права, действието на юрисдикциите. Те са правило за юридическо обосноваване. Правните принципи са винаги ясно текстуално формулирани, при това винаги в рамките на по-широк юридически контекст. Най-често тяхната оригинална формулировка е в текста на закона или на авторитетно съдебно решение, но някои принципи са установени в документи, които имат предимно политическо значение. Френските конституции от 1946 и 1958 година се позовават на правата и свободите, прокламирани в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. По този начин принципите на тази политическа декларация придобиват юридическо значение. С помощта на правните принципи съдията решава казуса, като обосновава прилагането на една или друга правна норма. Системата на правото е съставена от разнородни компоненти, а правните принципи представляват основните нейни обединителни начала.
5. Правните принципи като част от правната система
Ролята на правните принципи в правната система е обект на оживен теоретичен спор. Както вече споменахме, редица автори не само смятат, че правните принципи са вид правни норми, но и ограничават действието на правните принципи единствено в подсистемата на правните норми. В действителност правните принципи имат обхват в правната система като цяло. Така например принципът за върховенство на конституцията традиционно се разглежда от гледна точка на действието му в сферата на правните норми, тоест нормено-йерархически. Някои автори обаче с право възразяват срещу подобен ограничен подход. Я. Зартов подчертава, че върховенството на конституцията трябва да се разглежда не само от нормено-йерархически, но и от статусни, функционални и фактически (поведенчески) аспекти. Очевидно е, че конституционните права и свободи притежават принципни различия, в сравнение със субективните права, произтичащи от нормите на текущото законодателство. Няма спор, че принципът на върховенство на конституцията обхваща всички подсистеми на правната система, а не само нормативната. При подобен подход на преден план излиза обединяващата роля на този принцип, функцията му да определя принципните отношения между подсистемите, изграждащи правната система.
Както вече споменахме, доказателство за утвърденост на един правен принцип е писменият му запис в юридически документ – твърде често принципите биват декларирани в преамбюла на закона, или в политически документ с общонационално фундаментално значение. В. Христов подкрепя становището, че законодателят само писмено изразява нещо, което до този момент е съществувало в правото. Действително записът на правните принципи има единствено декларативен ефект и в този смисъл авторите, поддържащи това мнение са прави. Трябва обаче да се уточни, че макар записът да не създава валидност (юридическа сила) на правния принцип, той е необходим с оглед на това, че съвременните правни системи са системи на писано право. Следва отново да се подчертае, че за разлика от правните норми, субективните права и правните догми, които имат сравнително точно определено място и образуват обособени подсистеми, правните принципи действат в правната система като цяло.
Интегриращата роля на правните принципи може да бъде разгледана в два плана: вътре в рамките на правната система и „навън” в отношенията на правната система с окръжаващата среда.
Вътре в рамките на правната система ролята на правните принципи се проявява както в случаите на дефицит или недостатъчност на нормативно регулиране, така и в случаите на свръхрегулиране или наличие на повече правила, регулиращи едни и същи отношения. В първата хипотеза с помощта на правните принципи правната система бива третирана като „логически пълна”, включително покриваща случаите на дефицит или недостатъчност. Конкретните хипотези на дефицит са аналогия на правото (analogia legis), при която се създава нова правна норма, и ненаименованите договори, при които се създават нови субективни права и юридически задължения, без да са налице специални правни норми за това. Конкретните хипотези на недостатъчност са в случаите на неяснота на правните норми или субективните права. В тези случаи се извършва тълкуване на правните норми или на договора, включително системно, с използването на правните принципи. В случаите на свръхрегулиране, освен прилагането на специалните правила за разрешаване на конфликта, в действие влизат и правните принципи. С тяхна помощ конкретното правило, което намира приложение, получава „контекстуална” подкрепа. По този начин става сигурно, че избраното правило за поведение ще се впише сполучливо в правната система в нейната цялост.
Правните принципи намират приложение и в хипотези, когато наблюдаваме на пръв поглед „анормално” действие на правната система. Такъв пример е отказът от съдебна защита на редовно възникнали и валидни субективни права в случаите, когато техният титуляр ги упражнява не по предназначение и с намерение да вреди на трети лица. При злоупотреба със субективно право в действие влиза принципът, че никой не може да извлича полза от своето неправомерно поведение. Именно този правен принцип „блокира” прилагането на субективното право, противно на логиката на действие на правната система в подобни ситуации.
Що се отнася до ролята на правните принципи в отношенията на правната система с окръжаващата среда, ще се спрем само на две основни хипотези. Първата се отнася до взаимоотношенията на правната система с други правни системи в областта на международното частно право, по-специално на условията за прилагане на чуждо право в българската правна система. Съгласно чл. 45, ал. 1 от Кодекса на международното частно право „Разпоредба на чуждо право, определено като приложимо от този кодекс, не се прилага само ако последиците от нейното прилагане са явно несъвместими с българския обществен ред”. Един от посочените в ал. 2 критерии за преценяване на несъвместимостта е „степента на връзка на отношението с българския правен ред”. Въпреки че прилагането на правните принципи не е посочено текстуално по изричен начин, очевидно е, че само с тяхна помощ ще могат да бъдат синтетично представени „българският обществен ред” и „българският правен ред”, за да може да бъде направена преценка за съвместимостта на конкретна разпоредба на чуждото право с тях. Другояче казано, изводът за несъвместимост на приложимата разпоредба ще бъде по отношение на конкретно формулиран принцип или принципи от българския правен или обществен ред.
Втората хипотеза се отнася до ролята на правните принципи при отношението на правната система със системата на законодателството, и по-точно със системата на правните актове, разбирани в техния материален смисъл – като актове – документи, и като материални действия на определени длъжностни лица, които биват наричани функционери. Тези отношения биват уредени от принципа за действителността на правните актове и от принципа за видимия функционер. Принципът за действителността на правните актове гласи, че всички правни актове в областта на публичното и в частното право, които са редовни от външна страна, пораждат предвидените от тях правни последици. Принципът за видимия функционер гласи, че действията на всяко лице, извършени редовно от външна страна, в качеството му на длъжностно лице, пораждат предвидените правни последици. Двата принципа са установени с оборими презумпции – заинтересуваните лица имат възможност да докажат по исков път, че правните последици от акта, респективно от действията на фактическия функционер, не са възникнали.
През 1999 г. един действителен случай в България доказва практическото значение на тези принципи. Оказва се, че хиляди бракове са били сключвани от видими функционери – лица, които са действали публично, като длъжностно лице по гражданското състояние, без да са имали законно това качество. За да бъде увеличена правната сигурност, Народното събрание приема Закон за уреждане правните последици на бракове, сключени в нарушение на чл. 7 от Семейния кодекс (обн., ДВ, бр.41 от 1999 г.). Няма съмнение обаче, че и преди това правните последици от бракове, сключени от фактически функционери, са пораждали всички правни последици на редовно сключените бракове.
Действието на тези два принципа е предмет на дискусия в правната литература. Твърди се, по-специално, че тези принципи са присъщи на по-стар тип конституционализъм и са формирани при подчертано етатистки приоритети. Тези принципи имат толкова по-голямо приложение, колкото е по-развита една правна система. Преформулирани, принципите означават, че всички правни норми, субективни права и юрисдикционни актове са правомерно възникнали, тоест те са пълноценни елементи от правната система. В действителност това далеч не е така. Именно поради това трябва внимателно да се разграничават два аспекта в действието на принципите. На първи план, за външния наблюдател, за адресатите на правилата, съдържащи се в правната система, е необходимо да съществува убеждението, че тя е работеща и ефективна. Принципът за правна стабилност и сигурност не само прави разглежданите два принципа необходими за усложнените модерни правни системи. Той дори предвижда нещо повече – прави невъзможно атакуването на извършените след това правни действия. Така например в своето особено мнение към решението по к.д. №2 на Конституционния съд от 2002 г. съдията Т. Тодоров приема, че некомпетентността на неправилно конституирания Висш съдебен съвет невинаги означава, че постановените от него актове са нищожни. Прилагането на принципите за правната сигурност и за видимия функционер позволява да бъде отхвърлена атаката срещу актовете на Висшия съдебен съвет, въпреки че той е неправилно конституиран.
На втори план обаче, всеки правен субект може да доказва недействителността на акта или на действията на лицата, действали в качеството на държавен орган. Правилото „общата грешка ражда право” не е абсолютно. То не изключва възможността да бъде доказана нищожността на акта или на действията на фактическите функционери. Когато поради практически съображения нищожността бъде датирана единствено за в бъдеще (като примери за подобен подход проф. Живко Сталев посочва унищожаването на брака, недействителността на търговското дружество и на трудовите договори), това не означава, че точно в тези случаи неунищожените отношения представляват „право”. Предназначението на правилото „общата грешка ражда право” е да урежда неоспорените отношения.
6. Основна функция на правните принципи
Правните принципи съставляват основата на всяка юридическа конструкция. Правните норми могат да бъдат създадени и развити само като функция на правните принципи, на които те трябва да съответстват или в определени случаи да изключват. Подчинението на административните власти на правните принципи има като краен ефект обогатяването на съдържанието на законността и максимално намаляване на дискреционната власт на администрацията.
Приема се, че извън конституциите, съществуват основни принципи, които трябва да предхождат конституционните разпоредби. Едно решение на Конституционния съд на Франция приема, че има „конституционни разпоредби, които изразяват по един твърде очевиден и интензивен начин правото, което предшества конституцията, и които обвързват създателите на конституцията. Това води до анулирането на други конституционни разпоредби, които не са от същата степен в йерархията и които им противоречат”. Върховният съд в САЩ, чрез едно разширително тълкуване на конституционната клауза за “due process of law”, също е принуден да оцени конституционността на законите по отношение на надконституционните принципи на „естественото право”, в смисъла на основните принципи на свободата и справедливостта, които съставляват основата на институциите на частния и политическия живот на американците. Авторитетът на определени основни принципи, утвърдени и защитавани от международните съглашения, като Европейската конвенция за правата на човека или договорите на Европейската общност, им придават също наднационален характер, въпреки известни резерви относно съществуването на неясни бели полета. Възприети от подписалите страни, те не могат да бъдат отричани от самите тях. Съдът на Европейската общност ясно приема, че правото на общността има висша сила спрямо националните конституции. Така правните принципи, в широкия смисъл, съставляват основните нишки на юридическото мислене и играят важна роля в интерпретацията на закона. Съдията се позовава на тях, за да определи смисъла на неясните или двусмислени норми. Ако една норма се намира в противоречие с принцип, тя трябва да се интерпретира ограничително. Позоваването на правните принципи е още по-голямо, когато става дума за попълване на юридическа празнота. В случай на мълчание или недостатъчност на закона, съдията намира решение в светлината на правните принципи. Тези случаи ще бъдат разгледани по-подробно. Един път утвърдени и приложени от съдебната практика, често подтикнати от доктрината, правните принципи и установените решения служат за опора на други юридически конструкции и участват в създаването на нови норми на правото, а следователно и в еволюцията на правната система.
Правните принципи са необходима съставка за еволюцията на правото. F. Geny отлично описва процеса на това постоянно подновяване: взима се норма или съвкупност от норми, от тях се извлича принцип; от този принцип се прави ново конкретно правоприлагане; тези решения се утвърждават чрез нови правни норми. Еволюцията на правото има своите закони и тези закони ръководят усилията на юристите. Сигурно е, че великите политически, икономически и социални революции пораждат нови принципи и омекотяват традиционните. Така политическите, икономическите и морални принципи могат да бъдат променяни, но техническите принципи осигуряват при това определена последователност на юридическия ред. Най-общо, за дълъг период се наблюдава едно просто развитие в равновесието на различните юридически принципи, докато правните норми търпят по-дълбоки промени. Всъщност, когато изчезването или промяната на едно обикновено правило най-често има само „епизодичен характер”, елиминирането или разтърсването на един принцип причинява дълбок трус в правовия ред, защото съдбата на многобройни юридически норми е поставена под въпрос. Така истинските правни принципи – тези, които не са само конституиращ елемент на една отделна институция, но които опират до самата същност на правната система, имат голяма продължителност. Те служат за интерпретиране на новите закони, като по този начин ги присъединяват и приспособяват към правовия ред. Така правните принципи представляват фактор за стабилността на правото, осигурявайки с това еволюцията му. Съществува и обратно (рефлексно) действие на новите закони върху принципите. Нови разпоредби могат да изменят определени принципи и да породят нови. Рядко обаче една юридическа ситуация е изцяло доминирана само от един принцип. Юридическият живот винаги е подчинен на съгласуваното влияние на множество различни принципи, които имат едни спрямо други технически роли, определящи за юридическото решение, което трябва да се основава на тях.
7. Основни хипотези на приложение на правните принципи
Правните принципи не регулират пряко поведението на правните субекти. Тяхната роля обаче в правната система е не по-малко съществена от тази на правните норми. Действието на правните принципи е съсредоточено в един по-ранен етап на обсъждането на юридическото решение. На този по-ранен етап стават формулирането и изборът на правната норма, необходима за юридическото решение (на законодателя – да създаде една норма, или на съдията – да приложи една норма). Можем да посочим няколко типични случая на практическо участие на правните принципи при решаването на конкретни правни ситуации. Те помагат или при формулирането на правната норма, или при избора на правната норма.
При съдебния прецедент, който е източник на правото в прецедентните правни системи, съдията постановява нова правна норма. За да стигне до извода, че за решаването на казуса е необходима нова правна норма, съдията излага мотиви, централно място в които е обсъждането кои правни принципи действат в настоящия случай. С помощта на правните принципи съдията формулира конкретно правило за поведение (правна норма), което след това прилага, за да реши разглеждания случай.
Аналогията на правото е правен институт, установен в континенталните правни системи. Той е основан на идеята, че правната система е пълна, т.е. тя съдържа в себе си правни норми за решаване на всички юридически казуси от регулираната материя. Чл. 46, ал. 2 от ЗНА установява общата хипотеза на аналогия на правото, приложима в цялата система на българското право. Тя предвижда, че: „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят за подобни случаи... Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото...”. Това означава, че когато съдията установи празнота в закона – липса на норма, която да регулира определен казус от регулираната материя и тази празнота не може да бъде попълнена с помощта на аналогия на закона, той има правото и задължението с помощта на правните принципи да формулира необходимата му нова правна норма. Установената от съдията правна норма служи единствено за решаването на висящото дело. Тя не се превръща в част от закона и няма юридическата сила на другите норми от този закон. Логическите действия, чрез които от правните принципи се стига до правна норма, са следните. Първоначално се извършва подбор на приложимите по отношение на казуса правни принципи. След това се извършва тяхното съпоставяне и сравнение, като решаващи са относителната им тежест и баланс. Стига се до подбор на един принцип, който с помощта на конкретните факти по казуса се конкретизира и трансформира в конкретно правило за поведение (норма). Вижда се, че при тези логически операции аналогия липсва, а утвърденият в теорията израз „аналогия на правото” е по-скоро фигуративен.
В континенталните правни системи в областта на гражданския процес действа принципът за забрана на отказ от правосъдие. За пръв път той е установен с френския Граждански кодекс от 1804 г. Неговата задача е да забрани на съдията да отказва решаването на заведено дело под предлог, че вече кодифицираното право не съдържа изрична норма. В българския ГПК този принцип не е изрично текстуално формулиран. В чл. 4, ал. 1, изр. последно обаче са залегнали правните последици от реализацията на принципа – това е правото и задължението: „При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта.” За да изпълни задължението си да реши възложеното му дело при липса на закон, съдът има правото с помощта на правните принципи да създаде нова правна норма. За разлика от общата хипотеза на аналогия на правото, в този случай в гражданския процес съдията има по-широки правомощия. Той може да действа не само при празнота (липса на норма), но и при липса на закон. Съдията не е длъжен да доказва, че законодателят е допуснал пропуск (празнота) при създаването на закона, но е длъжен да реши всеки заведен спор от гражданскоправно естество, дори за него да липсва закон. При създаването на приложимата правна норма с помощта на правните принципи от логическа гледна точка съдията трябва да действа по същия начин, както при аналогия на правото.
При тълкуването съдията използва правните принципи, за да изясни една вече съществуваща, но неясно формулирана правна норма. Чл. 46, ал.1 от ЗНА задължава съдията, когато правните норми са неясни, да ги тълкува в смисъла, който най-много отговаря на „основните начала на правото на Република България”. Преди да пристъпи към тълкуването на неясната норма с помощта на правните принципи, съдията трябва да установи неяснотата и да опита да тълкува с помощта на средства по-близки до текста. Ролята на правните принципи в процеса на тълкуването не се оценява достатъчно. Ранният позитивизъм, както вече отбелязахме, представя правото единствено като система от норми. За Р. Дуоркин правото е система от стандарти, включваща норми, принципи и политики. В процеса на тълкуването правните принципи формират нагласата на тълкувателя, неговото предразбиране към решаването на поставения тълкувателен проблем.
В континенталната тълкувателна традиция ролята на правните принципи традиционно се разглежда в рубриката на системното тълкуване. Това не означава, че правните принципи се използват в тълкуването самостоятелно. Те играят насочващата си роля на основата на резултатите, постигнати чрез другите техники и начини на тълкуване.
При заобикалянето на закона и злоупотребата с право от формална страна са осъществени юридически факти, които налагат прилагането на определени правни норми. Съдът обаче отказва да приложи правните норми, чиито юридически факти са осъществени, и прилага други норми, които съдържат други правни последици. За да аргументира своя отказ да приложи желаната от страните правна норма и да избере прилагането на друга правна норма, съдържаща други правни последици, съдът се мотивира, на първо място, с целите, преследвани от страните, и на второ място, със съображения, извлечени от правните принципи, относими към конкретните факти.
По правило правните норми се изключват явно и безусловно помежду си. Възможно е прилагането или на едната, или на другата правна норма. Това е ясно от текста на нормите и не са необходими допълнителни аргументи. Възможно е , по изключение, колизията да не е явна и да не следва явно и безусловно от текста на нормите. В този случай законодателят е дал не взаимноизключващи, а алтернативно възможни решения на определен вид отношения. При тази хипотеза правните принципи (по-точно надмощието на един принцип над друг) ще аргументират избора на съдията в полза на едната от двете възможности.
8. Техническа функция на правните принципи
Съгласуването на различни правни принципи по отношение на дадена ситуация или на дадена юридическа материя се извършва в зависимост от съответната техническа роля на тези принципи едни спрямо други. Трудно е със сигурност да се схване тънката игра на взаимодействията между различните правни принципи, а и всяка систематизация тук е рискована. Може обаче да се установи, че във всички области се срещат едновременно принципи, които ръководят нормата или юридическото решение и принципи, предназначени да коригират недостатъците или аномалиите на законовите решения. На тази плоскост можем да разграничим правните принципи на ръководни принципи и на коригиращи принципи.
Някои принципи сами по себе си са ръководни принципи, защото общественият ред зависи от тях: така принципът, че „незнанието на закона не оправдава никого”, този за силата на пресъдено нещо, принципът за равенството пред закона и държавните служби, основните свободи, принципът, че законът няма обратна сила, принципът, че престъпленията и наказанията се установяват само чрез закон, са безспорно носеща конструкция на всяка юридическа система.
Други по природа са коригиращи принципи на законодателни решения, без които законите биха били несправедливи и неприложими. Така принципът „fraus omnia corrumpit”, според който измамата изключва всички норми, или принципът наречен „nemo auditur”, според който никой не може да се обогатява чрез непочтени действия, по-общо принципът на добросъвестността, са безспорно от този род.
Твърде многобройни принципи са алтернативно ръководни или коригиращи принципи в зависимост от ситуациите, в които те действат и другите принципи, с които те са в противоречие: в такъв случай те имат или само ръководна или само относителна коригираща роля. Принципът, изразен в чл. 6 от Гражданския кодекс на Франция, според който „законите, които се отнасят до обществения ред и добрите нрави, не могат да се дерогират от частни съглашения”, е един ръководен принцип, в този смисъл, че изразява изисквания на обществения ред и върховенството му по отношение на индивидуалните воли и частните интереси. Той е и коригиращ принцип, защото съдържа едно смекчаване на принципа за автономията на волята. Случва се самото позитивно право да квалифицира принципите, които то установява.
Критериите за квалифициране на принципите не са никак определени. Тяхното определяне е трудно. Можем първоначално да приемем, че между различните принципи на правото съществува „ценностна йерархия”. Например всичко, което засяга обществения ред, има приоритет над частните интереси.
Това обяснява защо между обществения ред и забраната за обратно действие, автономията на волята или индивидуалната собственост, надделяват изискванията на обществения ред. По същия начин основните свободи обикновено имат приоритет над всяко друго съображение. Така например забраната за обратно действие на наказателния закон не може, в името на принципа на индивидуалните свободи и неговата конституционна значимост, да търпи отмяна в този пункт. Постулатът, според който „специалните норми отменят общите норми”, позволява да се регулират взаимните влияния. Така принципите, ограничени до специални области, се прилагат преимуществено пред общите принципи, които се отнасят до по-широка материя. Също така принципите за пренасянето на действието на правата и задълженията на страните по каузалните сделки правят изключение от относителния ефект на договорите. Съгласуването на правните принципи помежду им следователно зависи в частност от това, в каква степен те са специални или общи.
Следва да се отбележи, че умножаването на изключенията от установените принципи води до нови принципи или промяната на класическите принципи, респективно тяхното изчезване. По този начин ексцесиите, които позволява свободата, предизвикват защитата на частния живот, защита на потребителя, тази на правата на пострадалите, правото на работа и всичко това прогресивно се изразява в правни принципи. Успоредно с това, автономията на волята бива намалявана в името на постъпателното развитие на обществения ред. Консенсуализмът отстъпва пред възраждането на формализма. Изискванията на индивидуалната свобода прогресират за сметка на невъзможността отделното лице да разполага с правата, свързани с личността му, като законодателят утвърждава реализма в семейното право за сметка на солидарността на семейството. Разнообразието и развитието на правните принципи подбуждат към търсене на тяхното количествено, а не само качествено значение в позитивното право.
9. Материално значение на правните принципи
По отношение на форма и основание (същност) правните принципи са извънредно разнородни. Някои имат формата на максими – често като латински изрази. Някои формули са пряко изписани в текстовете. Едни принципи са изразени в нормите, други са формално утвърдени от съдебната практика. Накрая – някои са признати имплицитно. Колкото до същността – едни правни принципи изглеждат изведени от морала, от справедливостта или от естественото право: принципът на добросъвестността, сентенцията „fraus omnia corrumpit” очевидно са инспирирани от морала. Други общи принципи, като например „незнанието на закона не оправдава никого” или принципите, които ръководят съгласуването или интерпретирането на текстовете или тежестта на доказването, имат само техническа цел и са предназначени да съгласуват юридическия ред или да осигурят коректно прилагане на правото. Има принципи, които имат политическо значение. Такива са индивидуалните свободи, свободната инициатива, правото на собственост. Затова правните принципи се обясняват с различни аргументи. Някои са традиционни принципи на философията от 1789 г.: индивидуалните свободи, равенството на гражданите, разделението на властите. Други – неприсъщи на правовия ред, първо са използвани в частното право и гражданския процес, а впоследствие – разпространени в публичното право. Например: забраната за обратно действие на правните норми, отговорността и правото на обезщетение на пострадалия, силата на пресъденото нещо, принципът на състезателността в процеса. Накрая – съществуват принципи, които се дължат на необходимостта от живот в обществото или „на вътрешната логика на институциите”, като този на приемствеността на държавните служби, докато други се свързват с известна етика, като например спазването на общия интерес или на правилото „nemo auditur”.
10. Видове правни принципи
В крайна сметка класификацията на правните принципи значително се затруднява от съществуващите теоретични различия относно тяхната природа. Така например Евгени Мосинов приема, че е възможно съществуването на неписани принципи, и прави разграничение, основано на този критерий. Ж. Бержел приема, че някои правни принципи имат конституционно значение, а другите са обикновени общи принципи. Освен това правните принципи не могат да бъдат окончателно и изчерпателно изброени. Критериите за разделянето на правните принципи, според проф. Росен Ташев, са начинът на тяхното формулиране, сферата на прилагането и естеството на техния произход.
Юридическото действие на правните принципи не зависи от това дали те притежават юридическа сила – дали са придобили валидност по установените в конкретната правна система начини. Правните принципи обаче не са опитно неустановими метафизични дадености (проф. Цеко Торбов) или научни или философски идеи, които нямат признание сред юристите. За да може обаче да действа като правен, принципът трябва да бъде изрично формулиран. В зависимост от това къде са текстуално формулирани, правните принципи се разделят на законови и юриспруденциални.
Законовите правни принципи са текстуално формулирани в текстовете на общопризнати източници на правото, които съдържат правни норми: конституцията, законите и дори подзаконови нормативни актове. Записването в общопризнат източник има за правните принципи декларативен, а не конститутивен ефект – в текста на закона принципът намира потвърждаване и прокламиране, а не се създава от него. Разпоредбите на закона съдържат както правни норми, така и правни принципи. Разграничаването на едните от другите става съобразно с тяхното действие: правните норми съдържат конкретни правила за поведение, които еднозначно указват на правните субекти конкретни действия; правните принципи имат ролята да насочат към конкретна норма, те не се изключват взаимно, а могат да бъдат сравнявани и „претегляни” помежду си във всяка конкретна ситуация.
Юриспруденциални са правните принципи, установени от съдебната практика. Според Ж. Бержел обаче съдиите формулират правните принципи, като ги извличат от философски, морални или юридически дадености, с което се обяснява тяхната общност и постоянство. Според проф. Росен Ташев юриспруденцията има по отношение на правните принципи конститутивен ефект, чрез нея те биват „откривани”. Чрез юриспруденцията общите принципи придобиват юридически авторитет и стават приложими заедно с правните норми. Характерна черта за правните принципи, формулирани от юриспруденцията, е че това става по повод на конкретен казус (фактически обстоятелства) и на основата на съпоставянето и „претеглянето” на относителната тежест с други конкуриращи принципи.
Съобразно с естеството на своя произход правните принципи се разделят на две групи: морално-политически и правно-технически. В първата група влизат принципи, които произтичат от политическата философия и морала на определено общество и имат по-широко социално действие. Морално-политически характер имат принципите, регламентиращи основите на устройството на обществото и държавата и статуса на отделната личност. Те установяват съотношението между основните социални институции – семейство, собственост, образование, религия, както и съотношението и взаимодействието между основните държавни органи и публични институции. Въпреки своя извънправен произход това са правни принципи със специфично действие вътре в правната система.
Във втората група са обединени принципи, които имат правно-техническо естество и тяхното действие е ограничено изцяло в рамките на системата на правото. Тези принципи синхронизират правната регламентация на дейността на публичните органи, преди всичко административните органи и юрисдикциите. Такива са принципите на разпределение на компетентността между органите в една система (административна или юрисдикционна), на състезателността, на възможността за съдебен контрол.
В зависимост от сферата, в която се прилагат, правните принципи се разделят на общи и отраслови. Общите правни принципи намират приложение в системата на правото като цяло, обхващат и действат по еднакъв начин във всички правни отрасли и юрисдикции. Отрасловите правни принципи имат ограничено приложение – само в един или група отрасли на правото.
Общите правни принципи са предмет преди всичко на общата теория на правото. Общоправен характер има принципът, че „юридическата отговорност се осъществява само при наличието на вина”. Такъв е принципът, че „никой не може да извлича ползи от своето противоправно поведение”. Общоправен е и принципът „комуто ползите, нему и вредите”.
Изучаването на отрасловите правни принципи се извършва от отрасловите правни науки.
11. Основни принципи на конституционното право
В модерната национална държава демократичните конституционни системи на управление са построени върху няколко основни принципа, независимо от обстоятелството дали изрично се провъзгласяват или имплицитно се провеждат в съдържанието на писаните основни закони.
Принципите на фактическата конституция предшестват появата на, а впоследствие действат паралелно и съпътстват основните начала на юридическите конституции.
Писаните основни закони отразяват основни ценности и принципи, които на свой ред се конкретизират в предписанията на основните закони относно политическите институции и правата на гражданите. В този смисъл политическата същност и нормативното съдържание на основните закони могат да бъдат разкрити като предопределяне, конкретизация и декомпозиция на принципите в конкретни норми на конституцията. Логически последователните и непротиворечиви конституции довеждат съдържанието на абстрактните начала до техните последствия и импликации в конкретните конституционни разпоредби.
Според проф. Стефан Стойчев принципите на конституцията от 1991г. са отражение на обективните обществени отношения, обусловени от съществуващия тип икономическа и политическа система. Те са исторически обособени категории, които отразяват най-общите и съществени закономерности на социалните явления и процеси. Принципите са основни начала, които определят същността и характера на Конституцията. Те минават като нишка през съдържанието на конституционната уредба на обществените отношения, например принципът на демократизма, законността и пр. Други намират приложение само в отделни структури на обществената система. Например принципът на разделение на властите е заложен в конституционната уредба на държавната организация, но не и в организацията на недържавните структури. Проф. Стойчев обособява принципите на Конституцията в две групи: а) основни и б) принципи, които са база за различните правни отрасли или държавни дейности.
Основните принципи в най-голяма степен обуславят природата на конституцията. Пряко или косвено всички нейни разпоредби в определена степен са съобразени с основните принципи. Например системата на държавните органи е изградена в съответствие с принципа за разделение на властите (чл. 8); системата на политическите структури съществува и функционира на основата на принципа на политическия плурализъм (чл. 11, ал. 1); статусът на гражданите се основава на принципа на равноправието (чл. 6); дейността на всички правни субекти се осъществява на основата на принципа на законността (чл. 4, ал. 1) и т.н. Основни принципи на Конституцията, според проф. Ст. Стойчев, са: 1) равноправието на гражданите; 2) народният суверенитет; 3) политическият плурализъм; 4) разделението на властите; 5) законността; 6) хуманизмът; 7) демократизмът; 8) свободната стопанска инициатива.
Може да се дискутира и спори дали всички тези принципи са основни и дали само това са основните конституционни принципи. Но безспорно е, че това са основни начала, които определят демократичния облик на Конституцията. Някои от тези принципи са изрично записани в нея, други се извеждат от съдържанието й.
Втората група принципи са основа, върху която се създават различни клонове на правото или стоят в основата на организацията и дейността на отделни държавни органи. Например наказателното и гражданското процесуално право се основават на принципите на състезателността (чл. 121, ал. 2), правото на защита (чл. 122) и други формулирани в Конституцията.
Според проф. Евгени Танчев кръгът на конституционните принципи в съвременната национална държава обхваща: 1) народния суверенитет; 2) разделението на властите; 3) правовата държава или господство на правото; 4) социалната държава.
Авторът изрично подчертава, че този каталог на конституционните принципи преднамерено не включва основни начала, които се отнасят до системата от основни права или конфигурацията на институциите, разглеждана автономно от гражданите, тъй като те не притежават същата степен на абстракция, каквато представляват изброените основни принципи.
В исторически план еволюцията на демократичните конституционни принципи започва от техните антиподи. Едва на определена степен от развитието на модерната цивилизация след Вестфалския мирен договор, който маркира установяването на националната държава и възникването на писаните конституции, постепенно се провъзгласяват демократичните конституционни принципи.
В условията на демократичното конституционно управление конституционните принципи не съществуват изолирано един от друг, а в определени отношения и взаимодействие, което на свой ред предопределя варианти на прилагане на принципите в системата на конституционното регулиране на институциите и основните права. Игнорирането на взаимодействието между конституционните принципи, при което съдържанието и действието на всеки принцип се разглежда самостоятелно от останалите, нерядко води до заблуждението, че отделният принцип е абсолютна категория и се реализира в неограничени предели.
Отчитането на конкретния социален контекст, в който протича взаимодействието между принципите, а също така техния генезис и еволюция дава възможност да се определи реалното им съдържание в системата на демократичното конституционно управление. Установяването на връзките между конституционните принципи фиксира пределите им и разкрива относителния им характер, доколкото всеки конституционен принцип трябва да съчетае съдържанието и действието си с останалите. В противен случай абсолютизацията на един от принципите неминуемо води до отрицание на друг или няколко конституционни принципа.
Различните школи в конституционализма се стремят да отстранят напрежението между основните начала, като въвеждат съподчиненост помежду им или йерархия в системата от конституционните принципи.
В идейната програма на консерватизма от времето на революциите, довели до приемането на първите писани конституции, представена от Ж. Де Местр и Е. Бърк, основно място заемат антиподите на демократичните конституционни принципи – монархическият суверенитет, единството на властта, монолитността на обществата, споени от многовековната политическа традиция, която обезсмисля създаването на писаните основни закони.
Радикалната демокрация, чиито постулати без съмнение са най-последователно развити в идейното построение на Ж. Ж. Русо, в разбиранията на Т. Пейн и Т. Джеферсън, поставя в основата народния суверенитет и като абсолютизира неговото действие, достига до отрицание на разделението на властите и ограничаване на правовата държава.
Обратно – класическият либерален конституционализъм, представен от Ш. Л. Монтескьо, Дж. Лок, Дж. Медисън и Б. Констан, предпоставя разделението на властите пред народния суверенитет и така замъглява проявленията на народовластието.
Правовата държава е принципът на принципите в юридическия позитивизъм на Х. Келзен и неговите последователи, поради което останалите основни начала следва да бъдат съгласувани преди всичко с господството на правото.
За социалния либерализъм и комунитаризма социалната държава, установена след края на Втората световна война в Западна Европа и превърнала се в стандарт в развитието на страните членки на ЕС, е матрица, върху която се реализира действието на останалите демократични конституционни принципи.
Изводът, който се налага е, че нито един от принципите не е абсолютна категория, между тях не следва да се търси йерархична съподчиненост и всеки конституционен принцип е съвместим с останалите, доколкото всеки от тях следва да се разглежда като предпоставка за останалите в контекста на конституционното управление.
12. Основни принципи на наказателното право
Обществените потребности, на които служи наказателното право, определят неговите основни начала или принципи. Изясняването им е необходимо за пълното и точно характеризиране на този правен отрасъл.
А. Принцип на законността.
Първият и основен принцип на наказателното право е този на законността. При реализацията на наказателната отговорност е необходимо да не съществуват никакви съмнения и възможности за превратно прилагане на закона както във връзка със забранените деяния, така и по отношение на предвидените в него наказания. Принципът на законността в наказателното право намира израз в три положения.
а) Първото от тях е изискването за законоустановеност на престъпленията. Разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от Конституцията постановява, че никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. По силата на това изискване деянията, които са обявени за престъпления и са забранени под страх от наказание, трябва да бъдат посочени в закон.
Изпълнението на това изискване създава гаранция, че няма да се подхожда безотговорно към криминализирането на деяния, чиято обществена опасност не оправдава използването на наказателна репресия. Същевременно се намалява възможността за престъпления да се обявяват деяния, чиято забрана е в интерес на тесен кръг хора и че установяването на забраните ще се прави в интерес на цялото общество.
б) Второто изискване на принципа на законността е това за законоустановеност на наказанията. То означава, че наказанията, като принудителното засягане на правата на виновните в извършване на престъпления, трябва също да бъдат предвидени в закон. И не би могло да бъде другояче. След като престъплението е наказуемо деяние, неговото посочване в закона не може да стане иначе, освен като в съответната норма бъде предвидено и наказанието, което ще се налага на лицата, осъществили забраненото поведение. При това в закона трябва точно да се очертае кои именно права на осъдените ще се засягат отрицателно и в каква степен.
Законоустановеността на наказанията е възприета от всички съвременни правови държави, защото наказанията, като мерки на държавна принуда, засягат в най-голяма степен законни права и интереси на осъдените. А щом правата са предвидени в закон, тяхното засягане също трябва да бъде уредено с нормативен акт от същата степен.
в) Накрая принципът на законността предполага случаите на освобождаване от наказателна отговорност въобще и на освобождаване от изтърпяване на наложено наказание също да бъдат уредени в закон. Това изискване произтича от положението, че наказателната отговорност се поражда от престъпление, което е законоустановено, че наказването на дееца също е предвидено в закон и следователно пълното или частично неосъществяване на наказателната отговорност не може да стане законосъобразно по друг начин, освен като бъде уредено в нормативен акт от същия ранг.
Б. Принцип на демократизма.
Този принцип е характерен за всички демократични наказателно-правни системи и намира израз в две насоки.
а) На първо място това е положението, според което наказателното право защитава интересите на цялото общество, на всички хора, които се намират в една или друга степен под българска юрисдикция. По-конкретно това изискване означава, че определени интереси трябва да бъдат защитени винаги в една и съща степен, независимо от субектите, на които принадлежат.
б) Вторият израз на принципа на демократизма е равенството на гражданите пред закона. Това изискване е основен принцип за нашата държава, прокламиран в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, която забранява каквито и да било ограничения на правата или създаване на привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. В областта на наказателното право това означава преди всичко, че установените в закона забрани са адресирани към всички физически лица, по отношение на които се разпростира действието на българския закон. Равенството на гражданите пред закона изисква също така предвидените в него наказания да се прилагат еднакво за всички извършители на престъпления от съответния вид.
В. Принцип на хуманизма.
По силата на това ръководно начало за наказателното право то трябва да отговаря на няколко изисквания
а) Преди всичко хуманизмът в наказателното право означава съчетание на принудително и възпитателно въздействие върху престъпния деец. Така наказанието не остава само голо възмездие за извършеното престъпление, а се стига и до създаване на възможност провинилият се да се възвърне към нормален живот в обществото.
б) На второ място хуманизмът изисква наказанието да бъде подчинено на определени цели, т.е. на определени обществени резултати, към които държавата се стреми при неговото използване. Засягането на правата на осъдения не трябва да е самоцел, нито да е насочено към причиняване на физическо страдание или към унижаване на човешкото достойнство.
в) По-нататък хуманизмът на действащото наказателно право намира израз в стремежа към стесняване приложното поле на наказателната репресия, към това целите на наказателната политика на държавата да бъдат постигнати и интересите на обществото, запазени от престъпни посегателства, като принудата се използва във възможно най-малка степен.
г) Накрая използването на репресията трябва също така да бъде съобразено и с осъщественото засягане правата на пострадалите от престъпленията. Наказателното право не би било хуманно, ако стремежът към стесняване приложното поле на използваната принуда се осъществява за сметка закрилата на жертвите на престъпленията.
Г. Принцип на интернационализма.
Това основно изискване е свързано с необходимостта българската държава да осигури наказателноправна закрила срещу престъпни посегателства на ред интереси, макар и те да принадлежат на друга държава или на чужди граждани, без при това винаги да се засягат пряко български интереси. Този принцип е възприет от нашето наказателно право по две основни съображения.
а) На първо място всяка съвременна наказателноправна система трябва да защитава общочовешките ценности. Към тях спадат мирът, всички видове равенство на хората, опазването на околната среда, някои сфери на международни връзки, като например сигурността на гражданското въздухоплаване, на морския транспорт, на лицата, ползващи се с международна закрила и др.
б) Освен това трябва да се има предвид и обстоятелството, че съвременната престъпност все повече се интернационализира, което налага обединяване усилията на много или дори на всички държави в борбата срещу нея.
13. Основни принципи на гражданското право
Принципите на гражданското право са основни идеи и правила, които проявяват своето обвързващо действие или в цялото гражданско право, или в няколко от неговите клонове.
С основание проф. Витали Таджер отбелязва, че правните принципи не трябва да се смесват с икономически или политически ръководни идеи в обществото. Принципите на гражданското право се намират в тясна връзка с редица общи икономически идеи, като например необходимостта от конкуренция, формиране на цените според търсенето и предлагането и др., но последните придобиват правно значение само когато са съобразени в съдържанието на правните норми и въз основа на тях се превърнат в правни принципи.
Правните принципи могат да бъдат закрепени в нормативни текстове или да бъдат изведени по логически път от правните норми, в които те са изразени. Правните принципи се различават от правните норми и тогава, когато са формулирани изрично в нормативни разпоредби. Най-често правните принципи се формулират не като общи правила за поведение с хипотеза, диспозиция и санкция, а като общи изисквания спрямо определени субекти или правоотношения или като техни общи характеристики. Въз основа на принципите на гражданското право законодателят и правоприложителят, както вече отбелязахме, могат да изведат общи правила за поведение. Според проф. Мария Павлова правните принципи имат по-голямо значение за гражданското право от правните норми. Чрез тях се осъществява логическата връзка между правните норми в отделните институти, в клоновете на гражданското право и в целия отрасъл. Правните принципи се характеризират с по-голяма стабилност от правните норми. Чрез тяхното съобразяване се осигурява последователност в нормотворчеството.
Конкретно правното значение на принципите на гражданското право се проявява освен в процеса на създаване и усъвършенстване на гражданскоправните норми, при тълкуването на последните и при преодоляването на празноти в гражданското законодателство – чл. 46, ал.1 и 2 от ЗНА.
Принципите на гражданското право не са формулирани изрично в нашето гражданско законодателство, поради което те се извеждат от него от теорията и съдебната практика. По тази причина при формулирането им се допуска и субективизъм при предпочитанието на едни или други принципи, което обяснява различията между принципите, които различни автори приемат. Проф. Витали Таджер разграничава шест принципа, някои от които са специфични за гражданското право преди 1989г.: принцип на правната самостоятелност и автономия на гражданскоправните субекти; принцип на съобразяване на гражданските правоотношения с обществения интерес; принцип на социалната справедливост; принцип на държавно планово регулиране на гражданските правоотношения; принцип на равенство на гражданскоправните субекти и принцип на реалност и гарантираност на гражданските права. В лекционния си курс доц. Иван Русчев обособява следните принципи: принцип за забрана за злоупотреба с право; принцип за равнопоставеност на субектите; принцип за самостоятелност на гражданскоправните субекти (който прави възможно съществуването на принципа на консенсуализма); принцип на справедливостта; принцип на правната сигурност в оборота; принцип на добросъвестността.
Според проф. Мария Павлова за гражданското право като най-общи са характерни пет принципа:
А. Самостоятелност на гражданскоправните субекти и свобода за участието им в гражданскоправния живот.
Този принцип намира много широко приложение във всички клонове на гражданското право и чрез него последното се характеризира и отличава от другите правни отрасли.
Гражданскоправните субекти притежават свое имущество и не се намират в областта на гражданското право в подчинение на държавни органи или други правни субекти. Те свободно формират и изявяват воля, като се съобразяват с икономическите условия и със своите интереси. Те свободно избират правните средства и последиците, които желаят да породят. Самостоятелността им и свободата за правни действия се проявява, когато гражданскоправните субекти участват в гражданския оборот. Чл. 9 от ЗЗД им признава възможността свободно да определят вида и съдържанието на договорите, които сключват, стига те да не противоречат на императивни правни норми и на добрите нрави. Освен това гражданскоправните субекти свободно могат да определят вида, формите и съдържанието на другите свои обществени прояви, които представляват юридически факти на гражданското право, като например да се сдружават в юридически лица с идеални цели, да осъществяват творческа дейност и въз основа на нея да придобиват права върху нематериални блага. Действащата Конституция установява забрана за упражняване на цензура при изразяване на мнение чрез слово, печатни издания, звук и др. – чл. 39 и 40 от Конституцията.
Б. Справедливост в гражданските правоотношения.
Този принцип означава да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. В случаи на колизия между интереси и права се възприемат такива критерии, които са оправдани с оглед на настоящи или бъдещи цели, които обществото си поставя, като например равностойност на обезщетението при засягане на частна собственост с административни актове в обществен интерес, приоритет във времето, защита на добросъвестни правни субекти и др. Това не означава винаги и на всяка цена доминиране на държавните интереси над личните и колективните. Принципът на справедливостта не налага прилагане на застинали догми при степенуване на интересите, а отчитане на целите, които законодателят определя като решаващи в даден исторически момент. Така в Конституцията не е закрепено изискване за подчиняване на интересите на отделния индивид на тези на държавата. Според чл. 18, ал. 6 от Конституцията държавните имоти се стопанисват в интерес на гражданите и на обществото. Не всички интереси на държавата са задължително и обществени интереси. Справедливостта налага при прилагане на абстрактните гражданскоправни норми и определяне на правните последици от осъществени юридически факти да се държи сметка за конкретните обстоятелства.
В. Равнопоставеност на гражданскоправните субекти.
Този принцип се състои в това, че нормите на гражданското законодателство третират еднакво гражданскоправните субекти, като им предоставят равни възможности за придобиване на права, за тяхното осъществяване и защита, за участието им в гражданскоправния живот. Този принцип спрямо физическите лица е закрепен в чл. 6 от Конституцията, който урежда равна правоспособност за всички лица и забранява както привилегиите, така и ограниченията, които се основават на различия между тях, свързани с индивидуални биологически или социални качества или състояния.
Равнопоставеността на гражданскоправния субект означава, че той не може в областта на гражданското право да бъде едностранно обвързан с правни задължения от друго лице, едната страна по гражданското правоотношение не може сама да определя неговото съдържание или да го изменя или прекратява, освен в изключителните случаи, когато поради оправдани причини законът допуска това.
Съществуването на юридически лица-монополисти е пречка за последователното прилагане на този принцип. Чрез диктуване на общи условия, върху клаузите на които не се упражнява контрол, правни субекти в частното право се поставят в привилегировано положение, което противоречи на разглеждания принцип. Равнопоставеността в гражданското право не означава равенство в конкретните субективни права и юридически задължения, които възникват от осъществени юридически факти.
Г. Обезпечаване на адекватна защита на нарушени субективни права.
Въз основа на нормите на гражданското право възникват голям брой и твърде разнообразни по съдържание субективни права. По отношение на тях се извършват различни нарушения. Тяхната защита е уредена по такъв начин, че те да могат да се осъществят максимално ефективно в съответствие с интересите на носителите им. Поради това гражданското право урежда разнообразни правни форми за защита на нарушени или заплашени от нарушение субективни права или законни интереси. В редица случаи правните субекти имат възможност да избират между две или повече средства за защита, напр. купувачът по договор за продажба може да запази некачествената вещ, която му е прехвърлена, и да иска намаляване на цената и обезщетение за причинените вреди или да развали договора – чл. 195 ЗЗД.
Нормите на гражданското право целят възможно най-пълно да се задоволят интересите на носителя на нарушеното право. Напр. наред с унищожаване или разваляне на сделката може да се търси и обезщетение за претърпени вреди; освен неустойката за неизпълнение на договора длъжникът дължи и обезщетение за вредите, които тя не покрива.
Д. Изискване за правна сигурност в гражданските правоотношения.
От много голямо значение за интересите на всички участници в гражданския оборот и за обществените интереси е правната сигурност в гражданските правоотношения. Множество правни норми и цели институти в гражданското право са обусловени и доминирани от това изискване. Проявлението на този принцип в гражданското право може да се проследи в няколко насоки.
Установяването на изисквания за форма като условие за действителност на правните сделки и на други правомерни правни действия е продиктувано главно от съображения за правна сигурност. Освен това в гражданското право има няколко режима за вписване на обстоятелства и актове с гражданскоправни последици. В актове за гражданско състояние и в регистри за населението се вписват обстоятелства от гражданскоправния статут на физическите лица, чрез които се установяват при нужда тези обстоятелства. Внасяне на сигурност в гражданските отношения е и последицата от вписванията в нотариалните книги на актовете за придобиване, изменение и прекратяване на вещни права върху недвижими имоти. Същият ефект се постига и чрез регистрацията на юридическите лица в специални регистри към окръжните съдилища. Чрез тези официални записвания се защитават интересите на третите добросъвестни лица, които черпят информация от тях. Обстоятелствата, вписани в регистрите, се смятат за настъпили спрямо добросъвестни трети лица, дори да не са осъществени, и обратно – подлежащите на вписване, но невписани обстоятелства, се считат за неосъществени.
14. Основни принципи в останалите правни отрасли
В административното право като основни се сочат принципите на законност, целесъобразност, публичност и прозрачност, непрекъснатост, йерархичност, отговорност за вреди. В трудовото право основните принципи са закрила на наемния труд, свобода на труда и забрана на принудителния труд, равенство във възможностите и премахване на дискриминацията, равнопоставеност на субектите, добросъвестност, реалност и гарантираност на правата и задълженията, личен характер на трудовите права и задължения. В процесуалното право (грждански, наказателен и административен процес) основни са принципите на законност, независимост на съда и подчинението му само на закона, публичност, състезателност, дирене на обективната истина.
15. Заключение
Глава I от Конституцията е озаглавена „Основни начала” и в нейните 24 текста се съдържат основополагащи идеи за държавното устройство, правната система и политическия живот у нас, върху които се изгражда националното законодателство. Основните начала представляват най-общи конституционни правни разпоредби. Терминът „основни начала на правото” се употребява и в чл. 46, ал. 1 и 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Тази разпоредба в понятието „основни начала на правото” включва не само общи конституционни разпоредби, но и основни идеи, от които се ръководи законодателят и ги изразява в правни норми от различните отрасли. СК си служи с термина „принципи”, като изброява онези от тях, съобразно които се уреждат семейните отношения.
Термините „основни начала” и „принципи” се употребяват като синоними, за да се означат по-общи идеи и правила, от които се ръководи законодателят, когато определя съдържанието на един или повече институти, клонове или отрасли на правната система. Колкото по-широко се проявява приложимостта на съответните идеи, толкова по-високо е нивото на обобщение и рангът на съответните принципи в правната система. На най-висока степен на обобщение стоят принципите на правото, след тях са принципите на отделните отрасли, по-долу са принципите на отделните клонове на един отрасъл или на отделните институти.
16. Библиография
1. Алексеев, С. Обща теория на правото. С., 1985.
2. Андреев, М. Римско частно право С., 1975.
3. Бержел, Ж. Обща теория на правото С., 1993.
4. Зартов, Я. П. Пенев Конституционно правосъдие на Република България. С., 2004.
5. Милкова, Д., Е. Мосинов. Обща теория на правото. Бургас, 2000.
6.Мосинов, Е. За същността на „правния принцип” и принципите на правото. – Съвременно право, 1995, № 1.
7. Мръчков, В. Трудово право. С., 2001.
8. Павлов, Ст. Наказателен процес. С., 1971.
9. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., 2002.
10. Славова М. Принципи на административното право. С., 2002.
11. Средкова, Кр. Практика на Върховния административен съд. – Юридически свят, 2002, № 2.
12. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С., 2006.
13. Сталев, Ж. Норми относно норми. – Правна мисъл, 1977, № 2.
14. Стойчев, Ст. Конституционно право. С., 2002.
15. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С., 1972.
16. Танчев, Е. Въведение в конституционното право. С., 2003.
17. Ташев, Р. Обща теория на правото. С., 2007.
18.Ташев, Р. Теория за правната система. С., 2007.
19. Ташев, Р. Теория на тълкуването. С., 2007.
20. Торбов, Ц. История и теория на правото (ред. Н. Неновски). С., 1992.
21. Христов, В. Относно принципите на правото. – Правна мисъл, 2000, № 3.
22. Черданцев, А. Толкование советского права. М., 1979.
23. Boulanger, J. Principes generaux du droit et droit positif. В: Etudes offerts a G. Ripert, T. 1, 1950.
24. Carbonnier, J. Droit Civil – Introduction – Les personnes.
25. Craig, P., G. Burca. EC Law. Oxford, 1998.
26. Dworkin, R. Taking Rights Seriously. London, 1977.
27. Geny, F. Methodes d’interpretation et sources en droit prive positif., 1919.
