Всеки човек копнее да бъде щастлив. Когато това така и не става, значи той живее в някаква голяма грешка. Наричат я комплекс. Аз обаче й казвам навик. Да се движиш по "коловозите на навика" означава постоянно да повтаряш тази грешка без да я съзнаваш. Тя е подсъзнателна (Карл Г. Юнг и Зигмунд Фройд) и затова е толкова проблематична за нас - изначално безпомощни сме пред нея и разочарованието бързо идва. Да бъдем едни и същи, веднъж завинаги застинали в нещо готово, превърнали се във вкаменелости - ето това вече е грешка. Която твърде много хора повтарят. И страдат. Това е една статия за свободата и за бягството ни от нея (по сполучливото определение на Ерих Фром). Тя цели да провокира и да анализира, да разкаже една дълбоко лична история с думите на тълкувателя - онази всезнаеща фигура, която търси истината, но все така не я намира. Преди всичко се виждам принуден да кажа, че дължа способността си да творя светове и да "светувам" (Елин Пелин) на Валери Стефанов, Ноеми Стоичкова и Димана Ненова. Това са хората, които безкористно оставят част от себе си в душите на учениците си.
Опити върху свободатаЯсен Николов
Пишейки някакъв текст или общувайки в ежедневна ситуация означава, че творим. Именно тази наша способност е онзи дар, който ни отделя от другите живи твари. Когато спрем да го правим, ние затъваме в "блатото" на скуката. Движим се единствено по инерция, в едни и същи коловози, по пътищата на навика - врага на свободата. Но дали наистина умеем да го правим или просто повтаряме някакви клишета? Не се ли прикриваме просто зад отдавна автоматизирани мисли? Колко хора умеят да се разгръщат в/чрез словото, а не да се затварят в крепости от нищо незначещи фрази-сенки? Тези въпроси са до голяма степен реторични, защото много от нас биха могли съзнателно или интуитивно да открият техните отговори. Всеизвестно е, че човекът по принцип се стреми към щастие и сигурност. Това е вродена негова характеристика. Проблемът обаче идва, когато този стремеж придобие патологични и регресивни измерения. Когато зрелостта е пагубно изместена от инфантилните бягства от живота и неговите богатства. Едно бягство-затваряне в черно-бялата "стая" без прозорци. Където си сам и самотен. Когато не знаеш защо си нещастен, кое е обезсмислило живота ти. Вратата на "стаята" е заключена, но ти нямаш ключ. Или пък той е някъде в стаята, забравен в някое отдавна неотваряно чекмедже. Ти обаче си го забравил, но и не искаш да си го спомняш. Подсъзнателно нещо те кара да останеш в стаята, заключен от света. Защото тук ти е уютно и топло, въпреки че отвън идва примамливият аромат на различни парфюми, на други хора, на различни светове. Защото отвън е светуването - истинският, забравен от нас, живот. Достатъчно е само да погледнем през прозореца (дори и да е въображаем) и да замечтаем.
Тази образност метафорично конструира проблема за свободата и бягството от нея - нещо, което е значещо за всеки един индивид, за всяка една общност. То е валидно за нас, макар и да не го подозираме, мислейки си, че сме напълно свободни. Този проблем обаче вече се е изправял пред нас под различни форми, с различни лица. Имало ли е случаи, когато сме се възхищавали на някого или сме му завиждали, защото е прескачал граници, през които ние не смеем или не можем да преминем? Замисляли ли сме се за това, че другият/другите са по-освободени от нас, което ни е потискало или стимулирало да бъдем като тях (проблемът за героичните фигури)? Ако отговорът е положителен, значи е вероятно да става дума за някакъв проблем, който ни кара да си слагаме маски, за да бъдем харесвани. Което е обаче грешна посока за индивидуалното развитие - път, който води към фалшив живот. А животът е само един - защо трябва да го изпускаме? Отговорът е твърде сложен и едва ли някой би могъл да го даде еднозначно. Просто защото той не може да бъде уловен от думите. Възможно е единствено да бъде интуитивно почувстван и то от свободен вътрешно човек, който знае какво е да бъдеш щастлив.
Много човешки съдби пазят спомена за това как е търсен някакъв излаз, изход от трагичната, мислена като изначална, предопределена, човешка криза. Намирани са отговори, които са се оказвали фалшиви и са отхвърляни. А дали изходът е изобщо възможен? Може ли да я има надеждата, че го има или на нас ни е отсъдено да не знаем? Тези въпроси остават отворени и ние продължаваме да търсим от(го)вора, който може и да не съществува. В самия процес на търсенето може би се крие смисълът.
Следва...
