Университетът

       Завърших Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" сравнително скоро - на 12.12.12 г. От дистанцията (или по-скоро от близостта) на времето, това ми дава един носталгичен поглед на замисляне над прекараното ми време в Университета. Една приказна история, която от една страна (слушането на лекции и упражнения) свърши, а от друга (връзката с приятелите, с които се запознах във факултета и знанията, които ми дадоха житейски и професионален първоначален тласък) – продължава. Във връзка с всичко това, публикувам един текст за Университета, а в частност – за Факултета. Писан е преди известно време (преди да завърша), но все още споделям същите заключения.

                                                 Университетът

          Благодарен съм на Университета и в частност на Юридическия факултет, схванати като онази смислова съвкупност на преподаватели и студенти, на минало и настояще, на казано и на написано, на аудитории и на библиотеки. В един свят, който е все по-богат на образи и все по-безразличен към смисъла, Университетът е тъкмо вдъхновението на различната мисъл. Той е пространство на ума, който изпитва радост от своята работа. Тук е мястото, където не се търсят готовите отговори, а се задават въпросите. Място, в което не намираш, а се научаваш да търсиш. Защото правото не е знание, което безропотно трябва да се усвои, а е открита възможност да се пробужда и поддържа интерес към смисъла, към нашето разбиране за света. Защото смисълът не е просто някаква монолитна маса, която откриваме и консумативно усвояваме. Той е онези значещи компоненти на живота, които ние сами трябва да открием и да се научим да свързваме. Смисълът е онова, което ни прави човеци в плана на етическото, онова, което оформя хоризонта на екзистенцията.

            Затова пожелавам на всички минали, настоящи и бъдещи студенти да схващат, разбират и постигат правото като път встрани от безкрайния конформизъм на готовите отговори. Правото не като опит да постигнем стабилност и материална обезпеченост на съществуването, а като път към свободата.

            Надеждата е, че именно знанието и в частност – правото, е способно да възпитава в свободата.

            Свободата, разбирана като способност на човека да се отнася авторски към собствения си живот.

            Свободата, разбирана като годност на обществото да поддържа и развива езици на различието.

            Свободата, отстоявана със силата на ума и с порива на страстта!